Дигиталният капан

Екранът знае повече от мен, но не знае нищо за мен. По-свързани сме с целия свят, но парадоксално — затворени в собствените си дигитални затвори. Преди дни, докато прелиствах една платформа за събития, очаквайки да открия нещо ново, попаднах на познатото и скучното. Търсех експериментален театър или малка концертна зала, ала получих просто огледало.

Всичко, което ми се поднасяше, беше ехо от минали кликове. Ресторантът, в който вече съм била, музиката, която вече съм слушала, книгата, чието име вече съм търсила. Първоначално изглеждаше удобно — някой се грижи за вкусовете ми, спестява ми време. Но в този комфорт имаше кражба — на личното ми пространство. Алгоритъмът не ме възприема като човек с воля, а като статистически набор данни, който трябва да бъде оптимизиран.

Осъзнах, че истинската опасност не е в следенето, а в премахването на възможността за грешка и отклонение. За всяка платформа е най-печелившо да ме държи в състояние на предвидимост. Колкото по-малко се изненадвам, толкова по-лесно ми се предлага следващият продукт или услуга. Ако започна да излизам от „профила“ си, рискът от отказ на покупка расте. Затова системата ме притиска в рамките на вече познатото „аз“. Тук няма място за случайност, защото случайността не носи печалба.

Опитах се на малък бунт. Започнах да търся информация за нещо напълно чуждо — например сложни архитектурни стилове, които винаги са ми били далечни. Вместо да ме отведе към нова територия, алгоритъмът веднага ме „коригира“. Предложи ми статии за „популярни архитектурни забележителности“, които обаче бяха точно в стила на всичко, което вече познавам. Осъзнах, че дори опитът ми да изляза от зоната на комфорт е бил предварително пресметнат и неутрализиран. Технологията не ме подкрепя в търсенето, тя ме поддържа в конформизма.

Това не е конспирация, а чиста математика. Когато премахнем „триенето“ от избора си, премахваме и същината на свободата. Свободата е в непредсказуемостта, в способността да избереш нещо, което не е „логично“ спрямо историята ти. В момента, в който спрем да търсим извън предложеното, ставаме просто потребители на собствената си предвидимост.

Следващия път, когато телефонът ми предложи „идеалното“ нещо за мен, ще го прегледам, за да видя колко точно се опитва да ме ограничи.