Ние не сме избор

Кафенето беше евтино, на „Шишман“. Имаше нагласена атмосфера – маси от масивно дърво, тухлени стени, висящи лампи, които уж трябваше да създават уют. Всъщност изглеждаше като декор за снимки в Инстаграм. Опашката се виеше до вратата. Пред мен стоеше жена. Не я гледах, но телефонът ѝ привлече вниманието ми. Палецът ѝ се движеше – нагоре, надолу, нагоре. Всяко докосване бе последвано от секунда вцепенение, после пак. Движението беше толкова автоматизирано, че изглеждаше като рефлекс, а не като избор.

Хората се оплакват от „счупената система“, от алгоритмите и фалшивите новини. Но проблемът не е в това, че системата не работи. Тя работи. И то безотказно. Само че не за нас.

Някога в интернет търсехме. Търсехме информация, статии, отговори. Ние избирахме какво да четем и колко време да му отделим. Сега не търсим. Сега ни поднасят. И не избираме, а се оставяме да бъдем водени от потока. Превърнахме се от потребители на инструменти в ресурс за добив.

За платформите вниманието е най-ценната валута. Не е важно дали сме научили нещо полезно. Важно е колко секунди сме задържани пред екрана. Ако алгоритъмът успее да предизвика гняв или тревожност – бинго. Защото тези емоции са като лепило – държат ни приковани.

Това не е бъг, а фича. Тези системи не се опитват да променят човешката природа. Те просто я използват. Лайковете и известията не са интелектуални стимули, а примитивни награди, които задействат биологични реакции. Ние не реагираме като разумни същества. Реагираме като животни пред храна.

Задавам си въпрос, на който няма лесен отговор: възможно ли е да запазим автентичното си „аз“ в свят, в който всяко наше действие е прецизно измервано и монетизирано? Можем ли да излезем от капан, който е проектиран да ни кара да искаме да останем вътре?

Системата работи перфектно. Просто нейните цели са различни от нашите.