Когато паметникът надживее града

На хълма Бунарджика, до Альоша, се чувствам като в стара снимка. Мозайката от паметника е вечна, а наоколо — буренясали поляни, прашни алеи и някакви полуразрушени постройки. Още като дете си спомням как хълмът беше поддържан, тревата окосена, алеите чисти. Сега е сякаш забравено място — красиво, но тъжно. Пловдив се разрасна, но не и нагоре. Издигнати са нови квартали, нови молове, нови жилищни комплекси, а хълмът остана някак си встрани.

Всяка година минавам оттам и ми прави впечатление, че за Альоша винаги се намират сили да се поддържа. Боядисват го, чистят го, украсяват го с цветя за празници. Но всичко наоколо… сякаш е оставено на произвола на съдбата. Старите сгради наоколо са в окаяно състояние, а теренът е превърнат в нелегално сметище. Опитите за „възраждане“ са хаотични и половинчати. Някой ще сложи пейка, друг — кошче за боклук, трети ще направи някакъв импровизиран павилион, но липсва цялостна концепция. И това е усещането за Пловдив — красив град, но с много неизползван потенциал.

Много се говори за културната столица, за европейските пари, за развитието на туризма, но реалността често е друга. Парите се усвояват, проекти се правят, но резултатът не винаги е впечатляващ. Сякаш се работи на парче, без дългосрочна визия. И докато Альоша стои там — величествен, недосегаем, като символ на нещо голямо — всичко около него бавно се разпада. Иронично, но в това има някаква тъжна поезия.

Когато гледам към града от Бунарджика, ми се струва, че виждам два Пловдива — единият от миналото, другият от настоящето. Миналото е паметникът, който стои непоклатим, а настоящето — хаотичният град, който сякаш се разпада. И въпросът е кой ще надживее кого.