Утринното слънце хвърля причудливи отблясъци върху ориенталските мотиви на килима в спалнята ми, но не ги виждам. Аз съм седнал в креслото, затворил съм очи и медитирам. През главата ми преминават мисли. Чувам чирикането на врабчета зад прозореца и часовника, който отмерва времето. Почесвам ухото и помръдвам креслото, когато духът ме понесе нанякъде.
Много хора на запад имат някаква представа за медитацията, но тя не е тази. Те си представят една аскетична и сурова обстановка и редици от монаси. Помещението е мрачно, тихо и непоносимо студено, възрастният игумен наблюдава изкъсо младите послушници и е готов да ги шибне с бамбуковата си пръчка, ако помръднат.
Подобна аура на себеотрицание отблъсква повечето хора. Колкото и да се възхищават на вътрешната сила, повечето западняци нямат никакво желание да изпитат подобна тръпка. Но външният вид лъже. Вътрешната медитация може да се осъществи без каквато и да е принудителна дисциплина. Външните уловки, това как някой е седнал или диша или е облечен нямат никакво значение.
Когато медитирам, вътрешното ми усещане се описва най-вече с нещата, които не правя: не си съсредоточавам мисълта и не обмислям никаква идея. Не съм в приповдигнато или носталгично настроение. Не следя и не контролирам дишането си. Не полагам никакви усилия да прогоня някаква мисъл. Не съжалявам за нищо и не потискам никакви определени чувства. Ако ми се доспи не се съпротивлявам на импулса.
Вие медитирате ли?
Вашият коментар