На ръба: защо бягат медицинските сестри от България
Iovcheva
Когато чуя, че стартовите заплати на медицински сестри в Германия започват от 2800 евро и стигат до 3500, а тук варират между 700 и 900 евро, не мога да не си задам въпроса – как изобщо очакваме някой да остане? И как изобщо функционира системата, след като разликата е четири пъти?
Историите, които чувам от познати, работещи в болници, само потвърждават сухата статистика. Една моя позната – Надя – е сред малкото млади сестри, които решиха да останат. Работи в частна клиника и казва, че това я „спасява“. В отделението по неврохирургия, когато лекарите не са на смяна, тя поема цялата отговорност. Признава, че системата е счупена, но се надява нещо да се промени. Друга – Йоана – е в държавна болница. Там условията са на ръба – две сестри обслужват отделение, смените се пренареждат с една заповед, пациентите остават без внимание не заради липса на желание, а защото просто няма кой. Йоана е прегоряла, но остава заради семейството си. Ако беше по-млада, щеше да замине.
Тези два избора – или друга професия, или чужбина – стоят пред почти всички. Всяка година Българската асоциация на професионалистите по здравни грижи издава по около 500 удостоверения за работа в чужбина. Дестинациите са предвидими – Германия, Италия, Белгия. Там не само плащат многократно повече, но и предлагат условия, за които тук можем само да мечтаем – безплатни курсове по език, квартира, ясни кариерни пътеки и съотношение сестри-пациенти, което е регламентирано.
Ако погледнем числата – през 1990 г. медицинските сестри у нас са били над 53 хиляди. През 2023 г. са малко под 29 хиляди. За 30 години – наполовина по-малко. При това в страна, която застарява и има нужда от повече, не по-малко специалисти. Недостигът е критичен – към 2021 г. той е изчислен на 16 900 души. А още по-стряскащото е, че всяка година завършват под 800 нови сестри, като близо 65% от тях изобщо не остават да работят в системата.
Правителството наскоро обяви някои мерки – специалностите „Медицинска сестра“ и „Акушерка“ вече са защитени, което прави обучението безплатно. Но ефектът е ограничен. За да има устойчив ефект, трябва перспектива, престиж и условия, които да мотивират повече млади хора да изберат професията.
Най-големият парадокс е в самото обучение. У нас то трае 4 години, докато в повечето държави от ЕС е 3 или 3,5. И въпреки че влагат повече време и усилия, младите сестри получават мизерни заплати и никаква перспектива. Липсва кариерна пътека, липсва уважение към професията. Няма и достатъчно стимули – малкото програми за стипендии или преференциални кредити са „кръпки“, но не решение.
Не е случайно, че проблемът не е само български. В Словакия например сестрите също масово заминават в Австрия, където живеят близо до границата, но работят срещу тройна заплата и несравнимо по-добри условия. В резултат броят на сестрите там също намалява, въпреки че обучението е по-кратко. А това ясно показва, че не става дума само за заплати или семестри – става дума за цялостно отношение към професията.
В България системата разчита почти изцяло на ентусиазма на младите, които възприемат работата като призвание. Но това вече не е достатъчно. Все по-често младите лекари и сестри споделят, че живеят с подкрепата на родителите или партньора си до 30-те си години, защото със заплатите си не могат да осигурят нормален стандарт.
Така порочният кръг се затваря – малко хора избират професията, още по-малко остават, а тези, които остават, работят в условия, които ги изтощават. Докато не се промени системно – от заплащането до уважението към труда им – ще продължаваме да губим най-ценния си ресурс: хората, които се грижат за нашето здраве.
Има и друг страничен ефект – заради липсата на кадри детски градини и ясли не могат да отварят. В София например липсват над 700 медицински сестри, което директно блокира достъпа на децата до места. В училищата положението също е тежко – дори една сестра на смяна се води постижение.
Аз си задавам простия въпрос – ако нещо не се промени, кой ще се грижи за децата ни, за възрастните ни родители, а утре и за нас самите? Да задържиш хората в професията не значи само да увеличиш заплатата. Значи да дадеш перспектива, уважение и нормални условия. Докато това не се случи, ще продължаваме да губим по най-болезнения начин – не пари, а хора.
